))
Навремето събирах стихоплетства на приятели - от ученическите и студенстските ни години. Между тях има и някои много сериозни душеизлияния, като напромер това:
Шитинг
---------
В помещението бяло
пак започвам отначало.
Гащите си бързо смъквам,
настанявам се и млъквам.
Чудото не ще да става -
във корема ми в забрава
то лежи и там немее
да покаже се не смее.
Стискам зъби и се стягам -
в тази битка аз не бягам
и го вечно побеждавам -
капка милост му не давам.
То е много упорито
и на топличко е скрито,
всякаш знае, че в канала
и муха не би го яла.
Там съдбата му злощастна
е на всички ни тъй ясна:
ще се влее във реката,
а оттам пък по полята -
ще ги натори безславно
и ще съхне бавно-бавно.
Тъй че - зор е, братко, знай,
но се боря аз докрай -
иначе ще се подуя
и през зъби ще го плюя.
- - -
Този път надвих го пак -
то излезе като влак
и замина във безкрая,
а пък мене прати в рая.
Леко потен и щастлив
аз изглеждам тъй красив -
облекчен и отморен,
няма нищо вътре в мен.
Лоша мисъл се промъква
и насладата ми смъква:
утре сигурно отново
не със вик и не със слово,
а със тръпка нежелана
то ще живне в мен в закана.
Ще усещам как расте -
не за лято, не за две,
а за ден, дори за час
във ухаещ облак газ -
той е чуден и омаен
и от всички ни е знаен,
помиришеш ли го леко
бягаш бързо и далеко.
Някой път поражда звук:
като удар с тежък чук,
като съсък тих, беззвучен
от влечугите научен.
Случва се с крешчендо тънко
да излезе твърде звънко
като органови трели,
тишината в миг превзели...
А ефектът е ужасен,
но дори не е опасен -
само малко смут в очите
и спокойно вий ще спите.
Но човещина, това е -
всеки, без да казвам, знае,
че мъчение не е
и го прави - ще не ще!
Лъчо